Какъв ти Пушкин, хора?!
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
31 октомври 2022 година
Изглежда, че всички обекти от сериозната инфраструктура са съсредоточени в нашия микрорайон. Пак изгърмя по този начин, че ние с Хектор подскочихме. Тъкмо се разхождахме в кварталната градинка.
Доберманът, въпреки и да наподобява като голямо куче-убиец, при „ долитанията “ се трансформира в уплашено пони, притиска ушите си някъде към тила и хвърчи към колата. Докато го настигна, той към този момент драска с лапата си вратата до водача. Демек „ мамо, да върви по дяволите всичко, хайде да се прибираме “.
Веднага стопират асансьорите. Походът към 17-я етаж с добермана по тясната вътрешна стълба е незабравимо странствуване. Качвам се и се апелирам да не ни изскочи отсреща палав бигъл, цялостен с сила и обожаващ звънко да лае. Тогава ще се наложи просто да легна върху Хектор – другояче няма по какъв начин да се разминем.
Да не приказваме, че съм пушач от трийсетина години, по тази причина на осмия етаж към този момент стартирам да храча късчета от белите си дробове. Впрочем със съседа ми, уверен непушач, е същото. Просто е високо.
Вода няма, можеш да изтриеш кучешките лапи единствено с мокри салфетки. Моите са с миризма на лавандула. Хектор не ги понася – ръмжи и киха.
Прозорците на моя небостъргач гледат точно към границата с Белгород. Там, край ракетната установка, в този момент танцува от наслада някой си Вася Иванов „ ура, улучих, улучих! “. И рапортува на началника си с убеден героичен глас: „ Задачата е изпълнена. Харков е без ток! “.
От моя прозорец мога да му покажа междинен пръст. Или да завъртя пръста край слепоочието си, като в първи клас на идиотчето от последния чин, което изстрелваше от саморъчно направената си прашка по теб късче сдъвкана хартия, и се радваше.
Иска ти се да го погледнеш в очите и да питаш: „ Е, и? “
И какво в този момент, тъпако?
Утрото на 31 октомври ще стане следващия параграф в учебника по история на актуалната война. И коства ми се, в тази глава няма да има обезпокоително изречение за „ масираните ракетни офанзиви по цяла Украйна “.
Там ще има саркастичен абзац за това, по какъв начин „ втората фейкова войска в света обезверено е воювала с водонапорните кули и е изгубила войната “.
И моята бъдеща внучка ще чете това, сричайки, и ще се смее.
13 ноември 2022 година
Гледам видео по какъв начин демонтират бюста на Пушкин в Харкив и нищо не чувствам. Нито страдание, нито наслада, нито носталгия.
Чудя се на себе си – въпреки всичко би трябвало да имам някакви усеща. Та това е толкоз голям културен слой – от „ ти къкво околовръст дириш, старче? “ („ Приказка за рибаря и златната рибка “) в детската градина, до „ меня покинул тайный талант “ - „ напусна ме тайният ми гений “ – от любимите уроци по литература.
Хората разискват, спорят, карат се. А при мен – нула страсти.
Моят терапевт споделя: „ Търси всевъзможни начини да се размразиш, отново да започнеш да чувстваш, да преживееш болката и да живееш по-нататък “.
И аз ги диря. Ето – виждам видеото и се дълбая в паметта си. Мъча се да намеря най-малко далечни облици от студентските любовни срещи – несъмнено е имало такива, и първите цветя в парка край къдравия бюст.
Нищо не си припомням. Гледам тази бронзова глава, която я влачи багерът, и ми е все тая. Абсолютно.
Превключих на друга стратегия.
Петгодишно момиченце танцува с малко украинско флагче на централния площад в преди малко освободения Херсон. Плача цяла сутнир.
Птиче мое златно, всичко ще е наред в твоя живот. Ти си свободна! Ти– вільна!
Какъв ти Пушкин, хора?
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
31 октомври 2022 година
Изглежда, че всички обекти от сериозната инфраструктура са съсредоточени в нашия микрорайон. Пак изгърмя по този начин, че ние с Хектор подскочихме. Тъкмо се разхождахме в кварталната градинка.
Доберманът, въпреки и да наподобява като голямо куче-убиец, при „ долитанията “ се трансформира в уплашено пони, притиска ушите си някъде към тила и хвърчи към колата. Докато го настигна, той към този момент драска с лапата си вратата до водача. Демек „ мамо, да върви по дяволите всичко, хайде да се прибираме “.
Веднага стопират асансьорите. Походът към 17-я етаж с добермана по тясната вътрешна стълба е незабравимо странствуване. Качвам се и се апелирам да не ни изскочи отсреща палав бигъл, цялостен с сила и обожаващ звънко да лае. Тогава ще се наложи просто да легна върху Хектор – другояче няма по какъв начин да се разминем.
Да не приказваме, че съм пушач от трийсетина години, по тази причина на осмия етаж към този момент стартирам да храча късчета от белите си дробове. Впрочем със съседа ми, уверен непушач, е същото. Просто е високо.
Вода няма, можеш да изтриеш кучешките лапи единствено с мокри салфетки. Моите са с миризма на лавандула. Хектор не ги понася – ръмжи и киха.
Прозорците на моя небостъргач гледат точно към границата с Белгород. Там, край ракетната установка, в този момент танцува от наслада някой си Вася Иванов „ ура, улучих, улучих! “. И рапортува на началника си с убеден героичен глас: „ Задачата е изпълнена. Харков е без ток! “.
От моя прозорец мога да му покажа междинен пръст. Или да завъртя пръста край слепоочието си, като в първи клас на идиотчето от последния чин, което изстрелваше от саморъчно направената си прашка по теб късче сдъвкана хартия, и се радваше.
Иска ти се да го погледнеш в очите и да питаш: „ Е, и? “
И какво в този момент, тъпако?
Утрото на 31 октомври ще стане следващия параграф в учебника по история на актуалната война. И коства ми се, в тази глава няма да има обезпокоително изречение за „ масираните ракетни офанзиви по цяла Украйна “.
Там ще има саркастичен абзац за това, по какъв начин „ втората фейкова войска в света обезверено е воювала с водонапорните кули и е изгубила войната “.
И моята бъдеща внучка ще чете това, сричайки, и ще се смее.
13 ноември 2022 година
Гледам видео по какъв начин демонтират бюста на Пушкин в Харкив и нищо не чувствам. Нито страдание, нито наслада, нито носталгия.
Чудя се на себе си – въпреки всичко би трябвало да имам някакви усеща. Та това е толкоз голям културен слой – от „ ти къкво околовръст дириш, старче? “ („ Приказка за рибаря и златната рибка “) в детската градина, до „ меня покинул тайный талант “ - „ напусна ме тайният ми гений “ – от любимите уроци по литература.
Хората разискват, спорят, карат се. А при мен – нула страсти.
Моят терапевт споделя: „ Търси всевъзможни начини да се размразиш, отново да започнеш да чувстваш, да преживееш болката и да живееш по-нататък “.
И аз ги диря. Ето – виждам видеото и се дълбая в паметта си. Мъча се да намеря най-малко далечни облици от студентските любовни срещи – несъмнено е имало такива, и първите цветя в парка край къдравия бюст.
Нищо не си припомням. Гледам тази бронзова глава, която я влачи багерът, и ми е все тая. Абсолютно.
Превключих на друга стратегия.
Петгодишно момиченце танцува с малко украинско флагче на централния площад в преди малко освободения Херсон. Плача цяла сутнир.
Птиче мое златно, всичко ще е наред в твоя живот. Ти си свободна! Ти– вільна!
Какъв ти Пушкин, хора?
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ